9 май и победата

by sometcriticalhoughts

Днес е 9 май, за някои Ден на победата. В този пост ще се опитам да разгледам кой и какво е спечелил на този ден. Като за начало, за да сме исторически коректни капитулацията на Германия влиза в сила на 8-ми май в 23:01 централноевропейско време. Но за празнуващите на 9 май светът се върти около друга точка, която се намира на повече от хиляда километра от Централна Европа и на тази точка по това време вече е било 9 май. Но да не издребняваме и да се върнем към въпроса за „победата“. Да наистина победата над нацистка Германия е нещо, което си заслужава да се отпразнува, но да видим какво се случва с победителите след тази победа. Да видим дали тази жестока война е завършила с щастлив край и дали нейните герои живеят дълго и щастливо, като в приказките, след края и.

Понеже нито съм историк, нито съм живял по това време ще се упова на съвременниците на Втората световна война и на това, което те разказват за края и. Следващите цитати са от книгата Архипелаг ГУЛАГ на Александър Солженицин. Оставям ви на този велик историк и писател, мисля че след цитатите ще можете сами да си отговорите на въпросите: кой и какво е спечелил на 9 май и дали изобщо някой е победил… Приятно четене.

 

Втора глава. ИСТОРИЯТА НА НАШАТА КАНАЛИЗАЦИЯ:

„От края на лятото на 1941 г., а още повече през есента руква потокът на обкръженците. Те са защитници на отечеството, същите, които няколко месеца преди това нашите градове изпращат с оркестри и цветя и които после пресрещат свръхтежките танкови удари на немците и в общия хаос, не по своя вина, попадат не в плен, не! — а на бойни разпокъсани групи прекарват известно време в немско обкръжение и се измъкват от него. Ала вместо да бъдат братски прегърнати при завръщането си (както би постъпила всяка друга армия в света) и оставени да си отдъхнат, да се видят със семействата си, а после да се върнат в строя, са откарани с подозрение и съмнение, като безправни обезоръжени команди до пунктовете за проверка и разпределение, където офицерите от Специалните отдели гледат с недоверие на всяка тяхна дума и дори на това дали са същите, за които се представят. А методът за проверка се състои от кръстосани разпити, очни ставки, показания на един човек срещу друг. На част от обкръженците след проверката са възстановени предишните им имена, звания и доверие и те са разпращани по войсковите части. Други, все още по-малкото, образуват първия поток от „изменници на родината“. Те получават присъди по 58–1-б, но отначало, преди изработването на стандарта, по-малко от 10 години.“

 

 

„Във високите сфери, разбира се, също се лее поток от виновни за отстъплението. (Великият Стратег няма вина за него!) Това е малък, около петстотин души, генералски поток, държан в московските затвори през лятото на 1941 г., а през октомври отправен по етапен ред към лагерите. Повечето от генералите са от авиацията — командуващият въздушните сили Смушкевич, генерал Е. С. Птухин (който казал: „Ако знаех, щях отначало да бомбардирам Родния баща, че после да ида в затвора!“) и други.“

 

 

“ Победата край Москва поражда нов поток: от виновни московчани. Сега вече, при спокойно вникване в нещата, се оказва, че московчаните, които не бягат и не се евакуират, а остават самоотвержено в застрашената и напусната от властта столица, вече по силата на самото това обстоятелство са заподозрени: или в подкопаване на авторитета на властта (58–10), или в очакване на немците (58–1-а посредством 19 член; този поток чак до 1945 г. храни московските и ленинградските следователи).

Разбира се, 58–10, АСА, никога не е отменян и през цялата война тегне над тила и фронта. Този член получават евакуираните, които разказват за ужасите на отстъплението (от вестниците ни беше ясно, че отстъплението се извършва планомерно). Получават го в тила клеветещите, че дажбата била малка. Получават го на фронта клеветещите, че немците разполагали с добра техника. През 1942 г. го получават навсякъде и онези, които клеветят, че в блокирания Ленинград хората умирали от глад.“

 

 

„През същата година след провала край Керч (сто и двадесет хиляди пленени), край Харков (още повече), в хода на голямото южно отстъпление към Кавказ и Волга е откаран и много важният поток от офицери и войници, нежелаещи да се борят до смърт и отстъпили без разрешение — същите ония, на които според думите на безсмъртната сталинска заповед 227 (от юли 1942 г.) родината не може да прости позора. Този поток не достига обаче ГУЛАГ: обработен по бързата процедура от дивизионните трибунали, той целият е пръснат по наказателните роти и се просмуква безследно в обагрения пясък на предната фронтова линия. Това е цимент във фундамента на Сталиновата победа, но той не попада в общоруската история, а остава в частната история на канализацията.“

 

 

„Всеки останал в окупация иска все пак да оцелее и затова действува, и затова теоретично може заедно с ежедневното си препитание да си навлича и бъдещо обвинение в престъпление: ако не точно в измяна на родината, то поне в съучастничество с врага. На практика обаче е достатъчно да бъде отбелязано пребиваването под окупация в сериите на паспортите, да се арестуват всички, е стопански неразумно — как да се обезлюдят толкова обширни пространства? Достатъчно е за повишаване на общото съзнание да бъде репресиран само определен процент — виновни, полувиновни, четвърт виновни, е, то се знае, покрай сухото гори и суровото. А фактически дори само един процент от само един милион прави дузина пълни лагери. И не бива да се мисли, че честното участие в някоя нелегална антигерманска организация е сигурна гаранция срещу възможността да попаднеш в този поток. Не са единични случаите като с киевския комсомолец, когото нелегалната организация изпраща да служи като неин осведомител в киевската полиция. Момъкът осведомява честно комсомолците за всичко, но с идването на нашите получава своята десетка, защото няма как, докато е служел в полицията, да не е бил повлиян от врага и изобщо да не е изпълнявал вражески поръчения. Още по-тежко и сурово са съдени тези, които са били в Европа, макар и като роби от Изтока, защото са видели малко от европейския живот и биха могли да разкажат за него, а тези разкази, поначало неприятни за нас (освен, разбира се, пътните бележки на благоразумните писатели), са твърде нежелателни през следвоенните години на разорение и неустроен живот. Не всеки го бива да разказва, че в Европа е толкова лошо, та е невъзможно да се живее там. Тъкмо по тази причина, а съвсем не защото просто са се предали в плен, са съдени повече наши военнопленници — особено тези, които прекарват на Запад малко по-дълго, отколкото в смъртоносните немски лагери.“

 

Шеста глава. ТОГАВАШНАТА ПРОЛЕТ:

„През юни 1945 г. всяка сутрин и всяка вечер до прозореца на Бутирския затвор достигаха медните звуци на оркестри — някъде отдалеч — от улица Лесная или Новослободска. Това бяха все маршове, повтаряха ги безкрай. А ние стояхме до отворените, но неотместващи се тъмнични прозорци, зад мътнозелените намордници от арматурно стъкло и слушахме. Дали маршируваха войскови части? Или трудещите се с удоволствие разменяха работното си време срещу строеващината? Не можехме да разберем това, но до нас вече бе стигнал слухът, че се подготвя голям парад на Победата, насрочен за юнската неделя на Червения площад по случай четвъртата годишнина от началото на войната. На камъните, положени във фундамента, е писано да носят тежестта и да се вбиват, а не да украсяват зданието. Но бе отказано дори да лежат почетно във фундамента на тези, които, безсмислено изоставени, с обречени чела и с обречени ребра приеха първите удари на тази война, за да предотвратят чуждата победа.

До звуци нежни ли му е на Юда?…

Тогавашната пролет на 1945 г. бе в нашите затвори предимно пролетта на руските пленници. Те преминаваха през затворите на Съюза на необозрими плътни сиви пасажи като океанската херинга. В началото на този пасаж за мен бе Юрий Евтухович. А сега вече бях обграден от всички страни от тяхното слято, уверено движение, сякаш знаещо своето предназначение.

Но не само пленниците минаваха през тези килии — лееше се потокът на всички, пребивавали в Европа: и емигрантите от Гражданската война; и ost-овците от новата, германската; и офицерите от Червената армия, прекалено резки и чужди в изводите си, поради което Сталин можеше да се опасява, че те ще замислят да донесат от европейския си поход европейската свобода, както вече бяха правили сто и двадесет години преди тях. Но все пак най-много бяха пленниците. А сред пленниците на различна възраст най-често се срещаха мои връстници, дори не мои, а връстници на Октомври, онези, които се бяха родили заедно с Октомври, които през 1937 г., от нищо несмущавани, манифестираха по случай двадесетгодишнината и чиято възраст в началото на войната състави тъкмо кадровата армия, разпиляна за няколко седмици.

Така че тогавашната затворническа мъчителна пролет върху фона на победните маршове бе пролет на разплата за моето поколение.

Та нали тъкмо над нашите люлки ни бяха пели: „Цялата власт на Съветите!“ Та нали тъкмо ние бяхме протягали почернели от слънцето детски ръчички към пионерските рогове и на възгласа „Бъди готов!“ салютирахме: „Винаги готов!“ Нали тъкмо ние бяхме носили оръжието си в Бухенвалд и там влизахме в компартията. И ето че сега се бяхме озовали сред престъпниците единствено заради това, че все пак бяхме останали живи. (Оцелелите бухенвалдски затворници ги изпращаха по лагери именно защото са излезли живи от лагерите за унищожение. Тук има нещо нечисто!)

Още когато разрязвахме Източна Прусия, виждах умърлушени колони от завръщащи се пленници — единствените посърнали, когато наоколо всички се радвахме — и вече тогава тази липса на радост ме учудваше, макар още да не вниквах в причината й. Скачах от колата, отивах при тези доброволни колони. (Защо са в колони? Защо са се строили? Нали никой не ги принуждава, военнопленниците от всички нации се завръщаха поотделно, един но един! А нашите искаха да пристигнат колкото се може по-покорни…) Тогава бях с капитански пагони и това предопределяше начина на мисленето ми, а и така попътно бях далеч от вярното обяснение: защо всички те са толкова невесели? Но ето че съдбата запрати и мен подир тези пленници, вече вървях с тях от армейското към фронтовото разузнаване, там чух първите им, неясни още разкази, по-късно за всичко това ми отвори очите Юрий Евтухович, а сега вече, под кубетата на тухленочервения Бутирски замък, усетих, че тази история на няколкото милиона руски пленници ме заковава завинаги, както карфицата някоя хлебарка. Моята собствена история за попадането ми в затвора ми изглеждаше нищожна, престанах да скърбя за откъснатите си пагони. Там, където бяха моите връстници, там само случайно не бях и аз. Разбрах, че е мой дълг да подложа рамо под част от общото им бреме — и да го нося докрай, докато не ме смаже. Сега вече имах усещането, че заедно с тези момчета и аз съм бил пленяван на Соловьовската преправа, в Харковското обкръжение, в Керченските каменоломни; и с ръце отзад съм носел своята съветска гордост зад телените мрежи на концлагера; и съм чакал с часове на студа за черпак изстинала кава (кафеен ерзац), и съм се превръщал в труп върху земята, без да стигна до казана; в офлаг-68 (Сувалка) съм ровел с ръце и с капачето на канчето си камбановидна яма (в горната част по-тясна), за да не зимувам на открития плац; и някой озверял пленник се е промъквал към моето изстиващо тяло, за да гризе още неизстиналото ми месо под лакътя; и с всеки нов ден на изостреното от глад съзнание, в тифозната барака и край бодливата тел на съседния лагер за англичани в моя умиращ мозък е прониквала ясната мисъл: че Съветска Русия се е отказала от своите издъхващи деца. „Мъжете горди на Русия“ са й били нужни, докато са лягали под танковете, докато още са можели да се вдигат в атака. Но да ги храниш в плен? Излишни гърла. И излишни свидетели на позорните поражения.

Понякога ни иде да излъжем, ала езикът ни възпира. Тези хора са обявени за изменници, но езикът подвежда по удивителен начин и следователи, и прокурори, и съдии. И самите осъдени, и целият народ, и вестниците повтарят и утвърждават тази грешка, като неволно издават така истината: искат да ги обявят за изменници КЪМ Родината, но никой не говори и не пише дори в съдебните материали другояче освен „изменници НА Родината“.

Пепел му на езика! Не изменници към нея, а нейни изменници. Не те, нещастните, са изменили на Родината, а пресметливата Родина им е изменила, при това три пъти.

Първия път тя ги предава бездарно на полесражението — когато любимото на Родината правителство прави всичко възможно, за да загуби войната; унищожава укрепителни линии, оставя авиацията незащитена от ударите на врага, демонтира танковете и артилерията, отстранява способните генерали и забранява на армиите да се съпротивляват[1]. Именно военнопленниците поемат с телата си удара на вермахта и го спират.

Втория път Родината ги предава безсърдечно, когато ги оставя да умрат в плен.

И вече за трети път ги предава, когато ги примамва с уж материнска любов („Родината ви е простила! Родината ви вика да се завърнете!“) и още на границата им нахлузва примка на шията[2]. Каква многомилионна подлост: да предадеш своите войни и да ги обявиш за предатели?!

И как на бърза ръка ги изключваме от сметките си: изменил ли? Позор! Да бъде зачеркнат! Още преди нас ги зачерква нашият Баща: хвърля цвета на московската интелигенция във вяземската месомелачка с пушки берданки от 1866 г., и то с по една на петима. (Какъв Лев Толстой ще ни опише това Бородино?) А през декември 1941 г. Великият Стратег с тъпо плъзване на дебелия си къс пръст прехвърля през Керченския проток — безсмислено заради ефектно новогодишно съобщение — сто и двадесет хиляди наши момчета — почти колкото всички руснаци при Бородино — и ги дава всички без бой на немците.

И пак, кой знае защо, не той е изменникът, а те.

И колко лесно се поддаваме на тенденциозни прозвища, колко лесно се съгласихме да смятаме тези предани хора за изменници! В една от бутирските килии през онази пролет лежеше старецът Лебедев, металург, по звание професор, по външност — здравеняк, работник от миналия или дори от по-миналия век, от демидовските заводи. Широкоплещест, широкочел, брадата му пугачовска, а дланта му — колкото да вдигне кофа от четири пуда. В килията носеше сива избеляла работническа престилка направо върху бельото, беше неспретнат, можеше да мине за тъмничен черноработник — докато не седнеше да чете. Тогава властната осанка на мисълта озаряваше лицето му. Често се събирахме около него. За металургията разсъждаваше по-рядко, с тимпанен бас обясняваше, че Сталин е същият пес, както Иван Грозни: „Стреляй! Души! Не поглеждай назад!“, и че Горки е лигльо и дрънкало, оправдаващ палачите. Възхищавах се от този Лебедев: сякаш целият руски народ се бе въплътил пред мен в това недодялано туловище с умна глава, с ръце и крака на орач. Толкова нещо бе обмислил! — учех се от него да разбирам света! — а той изведнъж, като сечеше с ръчището си, избоботи, че всички по член първи-бе са родоизменници и не бива да им се прощава, А с „първи-бе“ бяха натъпкани наровете наоколо. Ех, колко обидно им стана на момчетата! Старецът уверено говореше от името на селска и трудова Рус — и на тях им бе трудно и срамно да се защищават още и от тази нова посока. Да ги защищавам и да споря със стареца, се падна на мен и на две момчета по „десети параграф“. Но колко висока е помрачеността, достигана от монотонната държавна лъжа! Дори най-смислените измежду нас можеха да обхванат само онази част от правдата, в която бяха заврели собствените си муцуни.

Върху това по-общо се спира Витковски (за тридесетте години): странно, лъжевредителите, на които им е ясно, че не са никакви вредители, са на мнение, че военните и свещениците са преследвани правилно. Военните, които знаят, че не са служили на чужди разузнавания и не са разрушавали Червената армия, безрезервно вярват, че инженерите са вредители, а свещениците са достойни за унищожаване. Съветският човек разсъждава в килията така: аз лично не съм виновен, но спрямо тях, спрямо враговете, всички методи са оправдани. Урокът със следствието и урокът с килията не отварят очите на такива хора, дори осъдени, те продължават да са заслепени, както са били на свобода: вярват във всеобщите заговори, отравяния, вредителства и шпионаж.

Колко само войни е водила Русия (по-добре да са били по-малко…) — и за много ли изменници знаем от всички тези войни? Забелязано ли е било измяната да се корени в духа на руския войник? Но ето че при най-справедливия в света строй настъпва най-справедливата война — и изведнъж милиони изменници от средите на най-обикновения народ. Как да разбираме това? С какво да си го обясним?

Заедно с нас срещу Хитлер воюваше капиталистическа Англия, в която толкова красноречиво Маркс е описал нищетата и страданията на работническата класа — а как тогава у тях през тази война да се намери един-единствен изменник комерсантът „лорд Хау-Хау“? А у нас са милиони?

И макар да е страшно дори да си го помислим, но може би работата опира все пак до държавния строй?…

Още древната ни пословица оправдава плена: „Плененият ще викне, убитият — никога“. При цар Алексей Михайлович за пленническо търпение са давали дворянство! Задача на обществото през всички последвали войни е било да размени своите пленници, да ги обгради с внимание и да ги утеши. Всяко бягство от плен е било прославяно като изключително геройство. През цялата Първа световна война в Русия се събират средства за нашите пленници, а наши милосърдни сестри са били допускани в Германия при нашите пленници и всеки ден вестниците са напомняли на читателите си, че техни съотечественици се измъчват в злочест плен. В тази война по същия начин постъпват и всички западни народи: колети, писма, всякакви видове поддръжка се движат свободно в неспирен поток през неутралните страни. Западните военнопленници не се унижават да гребат от немския казан, разговарят презрително с немската охрана. Западните правителства начисляват на своите военни, попаднали в плен, и прослуженото време, и следващия чин, и дори заплатата.

Само воинът на единствената в света Червена армия не се предава в плен! Така пише в устава („Иван плен нихт“ — крещят немците от своите траншеи) — може ли някой да вникне в целия този смисъл?! Има война, има смърт, а плен няма! — ето ви откритие! Това ще рече: върви и умри, а ние ще останем живи. Но ако ти, и след като си загубил крака си, се върнеш от плен на патерици (ленинградчанинът Иванов, командир на картечен взвод през Финландската война, лежал след това в Уствимлаг) — ще те съдим.

Единствено нашият войник, отритнат от родината и най-нищожният в очите на враговете и съюзниците, се тика за свинската помия, раздавана от задните дворища на Третия райх. Единствено за него е затворена плътно вратата за къщи, макар младите души да се мъчат да не вярват в това: има някакъв член 58-1-6 и според него във военно време не се полага по-меко наказание от разстрел! За това, че войникът не е пожелал да умре от немски куршум, трябва след плена да умре от съветски! Другите умират от чуждите, а нашите — от своите.“

 

 

“ И така, какви са пътищата, разкриващи се пред руския военнопленник? Законният е само един: да легне и да се остави да го смачкат. Всяка тревичка си пробива път с крехкото си стъбълце, за да живее. А ти — легни и мри. Макар със закъснение — умри сега, щом не си умрял на бойното поле, и тогава никой не ще те съди.

Само в мъртъв сън боецът е навеки вече прав.

Останалите пътища, каквито може да измисли отчаяният ти мозък — всички те водят до сблъсък със Закона.

Бягството в родината — през лагерния кордон, през половин Германия, после през Полша или Балканите, води до СМЕРШ и подсъдимата скамейка: как така си избягал, след като другите не могат да бягат? Работата тук не е чиста! Говори, мръснико, с каква задача са те изпратили (Михаил Бурнацев, Павел Бондаренко и още много, много други).“

 

 

„Бягството при западните партизани, при силите на Съпротивата, само временно отлага цялостната ти разплата с трибунала, но те прави още по-опасен: докато си живял сред европейците, си могъл да се изпълниш с много вреден дух. А щом си набрал смелост да избягаш и след това да се сражаваш — значи си решителен човек, двойно по-опасен за родината.

Да оцелееш в лагера за сметка на своите съотечественици и другари? Да станеш полицай в самия лагер, комендант, помощник на немците и смъртта? Сталинският закон не наказва за това по-строго, отколкото за участие в силите на Съпротивата — същият член, същата присъда (и можем да се досетим защо: такъв човек е по-малко опасен!). Ала вътрешният закон, заложен в нас необяснимо, забранява такъв път на всички освен на човешката измет.

Извън тези четири възможности, непосилни или неприемливи, остава и една пета: да чакаш вербовачи, да чакаш къде ще те извикат.

Понякога за щастие пристигат пълномощници от селските бецирки и набират ратаи за бауерите[3]; от фирми — и си подбират инженери и работници. Според висшия Сталинов императив ти и в този случай трябва да отречеш, че си инженер, да скриеш, че си квалифициран работник. Един конструктор или електротехник би запазил патриотичната си чистота само ако остане в лагера да копае земята, да подгизва и да се рови в помийните ями. Тогава за чиста измяна към родината би могъл да разчиташ с гордо вдигната глава на десет години плюс пет без граждански права. Този път за измяна към родината, утежнена с работа за врага, че и по специалността, ти с наведена глава получаваш десет години плюс пет без граждански права!

Това е изящната прецизност на хипопотам, с каквато се отличава Сталин!

Но идват и съвсем други вербовачи — руснаци, обикновено от доскорошните червеи заместник-командири по политическата част, белогвардейците не се хващат на тази работа. Вербовачите свикват в лагера митинг, ругаят съветската власт и призовават пленниците да се записват в шпионските школи или във власовските части.

Тези, които не са гладували като нашите военнопленници, които не са глождили прилепите, влетели в лагера, които не са варили стари подметки, едва ли ще проумеят каква необорима веществена сила придобиват всеки зов, всеки аргумент, стига след него, извън лагера, да дими походна кухня и всеки съгласил се тутакси да е нахранен с каша до насита — макар веднъж, макар още един път в живота!

Освен димящата каша в призивите на вербовача витае призракът на свободата и на истинския живот — където и да те призовава той! В батальоните на Власов. В казашките полкове на Краснов. В трудовите батальони — да бетонираш бъдещия Атлантически вал. В норвежките фиорди. В либийските пясъци. При „hiwi“ — Hilfswillige — доброволните помощници на германския вермахт (във всяка немска рота има по 12 hiwi). Най-сетне, при селските полицаи, за да гониш и ловиш партизани (от повечето от които Родината също ще се откаже). Да те призовава където ще, само да не пукнеш тук като изоставено говедо.

От човека, който сме докарали дотам да гложди прилепи, ние самите сме снели всякакъв дълг не само пред родината, но пред човечеството!

Дори тези момчета, които от военнопленническите лагери се вербуваха за краткосрочни шпиони, не правеха крайни изводи от обстоятелството, че са оставени на произвола на съдбата, и продължаваха да постъпват съвсем патриотично. Просто го смятаха за най-необвързващия начин да се измъкнат от лагера. Почти всички без изключение си представяха, че веднага щом немците ги прехвърлят през съветската граница, ще се явят пред властите, ще предадат своето оборудване и инструкциите си, след което ще се посмеят заедно с добродушното командуване над глупавите немци, ще надянат червеноармейската униформа и бодро ще се върнат в бойния строй. Но съгласете се, може ли по човешки някой да очаква нещо друго? Как би могло да бъде иначе? Това са обикновени момчета, виждал съм много такива — с простовати кръгли лица, с подкупващ вятски или владимирски изговор. Те бодро се записват за шпиони със своето четири-петкласно селско образование и без каквито и да било навици да боравят с компас и карта.“

 

 

„Уместно е да попитаме: все пак би трябвало да има и такива, които за нищо на света не са се оставяли да ги вербуват; и не са работили никъде при немците по специалността си; и не са били лагерни орднери[5]; и цялата война са изкарали във военнопленническия лагер, без да покажат оттам носа си; и все пак не са умрели, колкото невероятно и да изглежда това! Правели са например запалки от метални отпадъци, както електроинженерите Николай Андреевич Семьонов и Фьодор Фьодорович Карпов, и с това са се изхранвали. Нима и на тях родината не прощава плена?

Не, не им прощава! И със Семьонов, и с Карпов се запознах в Бутирки, когато те вече бяха получили своите законни… колко? Досетливият читател вече знае: десетка и пет намордника. Въпреки че са блестящи инженери, те отхвърлят предложението на немците да работят по специалността си! През 1941 година младши лейтенант Семьонов отива доброволно на фронта. През 1942 още носи празен кобур вместо пистолет (следователят не разбира как така не се е застрелял с кобура). Три пъти бяга от плен. През 1945, след освобождаването му от концлагера, е качен на наш танк като военнослужещ от наказателна част (танков десант) — и превзема Берлин, получава орден „Червена звезда“ — и чак след всичко това е арестуван окончателно и получава присъда. Ето ви огледалото на нашата Немезида.“

 

И така нататък, и така нататък…

Както се казва в една поговорка: „Който миналото спомене, окото му да изтече! А който го забрави — на него и двете!“

 

[1] Честните книги за тази война те се умножат — и никой не ще назове правителството на Сталин другояче освен правителство на безумието и измяната. — Б.а. ↑

[2] Един от главните военнопрестъпници, бившият началник на Разузнавателното управление на Работническо-селската червена армия генерал-полковник Голиков този път ръководи примамването и глътването на репатрираните. — Б.а. ↑

[3] Бецирк — район; бауер — селянин (нем.). — Б.пр. ↑

 

Advertisements