Глад и зрелища

by sometcriticalhoughts

Ако човек разгледа историята на „благородната“ идея на комунизма и на жалките опити тя да бъде осъществена, то той може да реши, че комунистите по някакъв начин успяват да се хранят с идеи и нямат нужда от истинска храна. Тази мисъл би била напълно логична, защото всеки опит в историята комунизмът да бъде построен, рано или късно е довел до глад и до изобилие от идеи, които независимо дали искаш трябва да преглътнеш. Миналото изобилства от такива примери, тук ще разгледам някои от тях. Надявам се с това най-накрая да разбия мита, че през комунизма всеки е имал в изобилие, ако не друго то поне хляб. Реалността често е била малко по-различна и много по-„безхлебна“. Всъщност комунистическите общества от миналото, не само че не са изобилствали от храна, а много повече са приличали на римското хляб и зрелища [1], само че без хляба!

В този текст ще използвам думите социализъм и комунизъм[2] като синоними (,въпреки че не са), защото за мен и двете идеологии са еднакво неосъществими и исторически твърде преплетени, за да ги разграничавам.

Примери за масов глад в комунистически общества има от различни части на земното кълбо. Например в комунистически Китай между 1959 и 1961г. от глад умират между 15 и 40 милиона души [3]. Но в този текст ще се концентрирам главно върху глада в СССР. Ще направя така, защото както гладът в комунистически Китай, така и гладът в СССР са достатъчно големи теми за самостоятелен текст и тук ще се спра само върху една от тях, за да не стане поста ми твърде дълъг и тромав. Освен това нашата история е пряко свързана с историята на СССР, затова, така да се изразя е по-важно първо да разберем случилото се в съседския двор, а чак след това в съседното село. А пък и причината за глада и в двата случая е нефункциониращата теория на комунизма и разглеждането на един от примерите е достатъчен, за да се разберат и двата. Да започнем с първия сериозен опит тази идиотска идеология („социализъмът“ или „комунизъмът“ както са казвали особено грамотните и представители в България) да бъде въведена в реалния свят, а именно руската революция от 1917 [4]. В следствия на тази революция царската власт в Русия бива свалена и столицата Петроград е заета от първото комунистическо правителство в света. Едно от последствията на тази революция е Руската гражданска война от 1917 до 1922г., в която болшевиките побеждават и през 1922 е създаден Съюзът на съветските социалистически републики (СССР). Още тези първи години на комунистическо управление започват с глад. От 1921 до 1922 в болшевишка Русия от глад умират около 5 милиона души [5]. Но за да сме точни този глад е причинен от множество фактори, сред които и икономическите последствия от Първата световна война, Руската революция и гражданската война. Поради това той не може да бъде с чиста съвест добавен към сметката на социализма, макар и един от основните фактори, които са го предизвикали да е политическата и икономическата нестабилност в Русия, създадена от болшевишката революция. Но да видим какво се случва десет години по-късно, когато вече външни причини за глада не могат да бъдат открити, и „буржоазното вредителство“ вече не би трябвало да играе роля в изцяло социалистическия СССР. Говоря за съветския глад от 1932 до 1933г [6] и в частност за Гладомор- гладът в Съветска Украйна по това време [7]. Въпреки споровете сред историците дали този глад е целенасочено предизвикан от Сталин или не, за този текст това не е толкова важно [8]. Това не е от значение, защото независимо дали поради безграничната глупост на Сталин и идеологията на комунизма или поради безгранична им жестокост, този глад е бил предизвикан от един от тези два фактора, но и двата са пряко свързани с гореспоменатата идеология. И за това той може напълно спокойно да бъде записан на сметката и. Поради неудобните изводи, които могат да се извадят от знанието за този глад (например, колко зле функционира най-прогресивната политическа система в света), той е бил напълно отричан от Съветския съюз почти до края на съществуването му и всяко обсъждане на темата се е считало за „антисъветска пропаганда“. Поради тази причина и до днес не се знае смъртта, на точно колко милиона души той е причинил, но със сигурност са били милиони.

Като споменахме за „антисъветска пропаганда“, това всъщност е едно от „престъпленията“, за които в СССР е било възможно да бъдеш изпратен в трудов лагер. И тъй като темата на текста е гладът и социализмът, не можем да не разгледаме и глада в лагерите на труда в СССР. За щастие историята на тези лагери се е запазила с помощта на писатели като Александър Солженицин и други, които като по чудо са преживели престоят в тях, та след това даже са имали и разсъдък, за да разкажат и напишат за случващото се в тях. Тук ще споделя с вас няколко цитата от книгата Архипелаг ГУЛАГ на Солженицин за храната и бита в тези лагери, за да придобиете по-жива представа за случилото се там.

Трета част. Седма глава. ТУЗЕМНИЯТ БИТ:

„Философите, психолозите, медиците и писателите биха могли да наблюдават в нашите лагери както никъде другаде подробно и под различни форми специфичния процес на стесняване на интелектуалния и духовния кръгозор на човека, на изравняването на човека с животното и процеса на умиране приживе. Но на психолозите, попадащи в лагера, в повечето случаи не им е до наблюдения: самите те попадат в същата струя, смиваща личността в изпражнения и прах.

Оцелелите в лагерите правоверни партийци ми отправят сега възвишени възражения: колко низко били чувствували и мислели героите на „Един ден на Иван Денисович“! Къде били техните страдащи размишления за хода на историята? (Впрочем там има и такива.) В ума им само хляба и чорбата, а съществуват значително по-тежки мъки в сравнение с глада!

Ах — имало значи? Ах — значително по-тежки мъки (мъките на ортодоксалната мисъл)? Не сте видели какво е глад при вашите санчасти и складови помещения, господа благомислещи правоверни!

От векове е установено, че Гладът управлява света. (И върху Глада, върху това, че гладните неминуемо ще въстанат уж срещу ситите, е изградена впрочем и цялата Прогресивна Теория. А нищо подобно: въстават само едва прегладнелите, докато на действително гладните не им е до въстания.) Гладът управлява всеки гладуващ човек, стига самият той да не е решил съзнателно да умре. Гладът, принуждаващ честния човек да посегне на чуждото („празен търбух съвест няма“). Гладът, принудил най-безкористния човек да гледа завистливо към чуждата паница, мъчително да пресмята кога съседът му ще свърши с яденето. Гладът, който замъглява мозъка и не дава с нищо да се отвлечеш, за нещо друго да мислиш, за нещо друго да разговаряш, освен за ядене, ядене и ядене. Гладът, от който не можеш да заспиш: и в съня, и в безсъницата ти пред тебе е все яденето. И скоро безсъницата се превръща в постоянна. Гладът, от който, стане ли късно, не можеш вече и да се нахраниш: човекът се превръща направо в някаква тръба и всичко излиза от него във вида, в който е погълнал храната.

Както нищо, в което се крепи живот, не може да съществува, без да отделя отработеното, така и Архипелагът не би могъл да живурка, без да отлага на дъното своя главен отпадък — мръшляците. И всичко, което е построено от Архипелага, е изстискано от техните мускули (преди да се превърнат в мръшляци).

И още нещо трябва да види руският екран: как мръшляците хвърлят ревниво скришни погледи към съперниците си и чакат пред кухненската врата, когато ще отнесат отпадъците в помийната яма. Как се нахвърлят, как се бият помежду си за някоя рибена глава, или кост, или обелки от плодове. И как някой мръшляк бива убит на това сметище. И как след това те мият, варят и поглъщат тези отпадъци. (А любознателните оператори могат да продължат със снимането и да покажат как през 1947 г. в Долинка доведените от свободния живот бесарабски селянки се нахвърлят със същия замисъл върху вече проверената от мръшляците помийна яма.) Екранът ще покаже как под одеялата в болницата лежат с все още неотделени помежду си кости и умират почти без движение — и ги изнасят. Изобщо — колко просто умира човек: говори и млъква; върви си по пътя и пада. „Трак — и готово.“ Как (лаг-пунктовете Унжа, Нукша) мутрестият социално-близък нарядник издърпва от наровете хората за краката, и току главата на някой вече мъртъв тупне на пода. „Пукнал ли си, мършо?“ Че и весело ще го ритне още с крак. (В същите лагпунктове по време на войната няма нито помощник-лекар, нито дори санитар, затова няма и болни, а който се прави на такъв, бива извеждан под ръка в гората от другарите му, които носят още дъска и въже, та по-лесно да го влачат назад, ако не успее да умре там. На работа поставят болния по-близо до накладения огън и всички — затворници и конвои — са заинтересовани по-скоро да умре.)

Каквото не влезе в кадъра, ще ни го опише бавната внимателна проза, която ще различи тези оттенъци на смъртоносния път, наричани ту скорбут, ту пелагра, ту безалбуминен оток, ту алиментарна дистрофия. Ето на, върху отхапаното парче хляб остава кръв — това е скорбут. По-нататък започват да изпадат зъбите, да изгният венците, появяват се рани по краката и плътта започва да се свлича на цели парчета, от човека започва да се носи трупна миризма, краката се сгърчват от огромни подутини, в болницата такива не ги прибират и те пълзят на четири крака по зоната. — Лицето почернява като след печене на слънце, започва да се лющи, а самият човек получава диария — това е пелагра. Диарията трябва някак да бъде спряна — някъде прибягват до три лъжици тебешир на ден, другаде разправят, че ако намериш сельодка и се наядеш с нея, храната ще може да се задържи в организма. Но откъде да намериш сельодка? Човекът слабее, слабее и толкова по-бързо, колкото по-едър е бил на ръст. Той е вече толкова слаб, че няма сили да се покачи на горните нарове, не може да прекрачи напречната греда: трябва да повдигне крака си с две ръце или да пропълзи на четири крака. Диарията лишава човека от сила и от всякакъв интерес — към останалите хора, към живота, към самия себе си. Той оглушава, оглупява, загубва способността да плаче, дори когато го повличат по земята, завързан за шейната. Смъртта вече не го плаши, той е овладян от някакво отпуснато розово състояние. Преминал е всички граници, забравил е как се казват жена му и децата му, забравил е как се нарича самият той. — Понякога цялото тяло на умиращия от глад се покрива със синьо-черни пъпки, големи колкото грахови зърна с гнойни връхчета по-малки от главичките на карфици — по лицето, ръцете, краката, трупа, дори по торбичките на тестикулите. Докосването до тях е много болезнено. Гнойниците узряват, пукат се, от тях изтича като шнурче гъста червообразна гной. Човекът изгнива жив.

Ако по лицето на съседа ти върху наровете недоумяващо са плъзнали черни, въдещи се в главата въшки — това е верен признак за смъртта.

Пфу, какъв натурализъм. Трябва ли да говорим още за това?

И изобщо, твърдят сега тези, които сами не са страдали, които са били палачи или са си умивали ръцете, или са си придавали невинен вид: защо да си спомняме за всичко това? Защо да човъркаме стари рани? (Техните рани!!!)

На това още Лев Толстой отговаря на Бирюков („Разговори с Толстой“): „Как защо да си спомняме? Ако съм боледувал от лоша болест и съм се излекувал и съм се очистил от нея, винаги с радост ще си спомням за това. Няма да си спомням само когато продължавам все така да боледувам и още по-зле, и ми се иска да заблудя себе си. Ако си спомним старото и го погледнем право в лицето, тогава и нашето сегашно насилие ще излезе наяве.“

С помощта на Александър Солженицин успяхме да погледне в „трудово-изтребителните“ лагери в СССР. Трябва да ценим тази възможност, защото тя може да се сравнява единствено с поглед в отвъдното. Това е така, защото от тези лагери са се върнали почти толкова, колкото са се завърнали и от смъртта. Можем да предполагаме, че и масовият глад от 1921 и 1922г. и гладът в Украйна от 1932 до 1933г и случилото се в Китай между 1959 и 1961г. са изглеждали подобно на описаното по-горе, само че още по-мащабни. За съжаления обаче за тях никой не е написал, а може и да е написал, но разказът му да не е стигнал до нас. Но мисля, че въображението ви ще бъде достатъчно добро, за да си представите разказаното от Солженицин, но умножено по милиони. Умножено по милионите умрели от мъчителна гладна смърт в изброените горе години…

След зрелищата, които разгледахме и твърде честата липса на хляб е впечатляващо, че все още има хора, които смятат, че комунизмът може да просъществува. Все още има хора, които се надяват, че в 21век най-накрая ще успеем да построим „социализмът с човешко лице“[9], без след това да дойдат танковете. Но както се казва в поговорката- надеждата умира последна, очевидно и глупостта…

 

 

  1. Panem et circenses от латински хляб и зрелища
  2. Според марксистката теория социализмът е преходен период между капитализма и същинския комунизъм.
  1. Откъси от научно изследване за глада в Китай между 1959 и 1961г:

http://hunger.univie.ac.at/fileadmin/user_upload/proj_faminesoc/bios1.pdf

http://hunger.univie.ac.at/fileadmin/user_upload/proj_faminesoc/9.pdf

  1. Руската революция от 1917г.
  2. Руският глад от 1921г.
  3. Гладомор се нарича масовият глад в Съветска Украйна 1932-1933г.
  4. Статия по въпроса дали гладът в Украйна е предизвикан целенасочено.
  5. През 1960-те години в Чехословакия лидер на комунистическата партия става Александър Дубчек, който иска да реформира партията и да изгради, както той го нарича- социализъм с човешко лице. След това през август 1968 социализмът показва истинското си лице с 5 до 7 хиляди съветски танка и от 300 000 до 600 000 войници, които окупират чехословакия.
Advertisements